Глава I. Историко-етнографски обзор

4. Средновековие

а) Македонии под гръцко, българско (Първо  българско царство), западнобългарско господство

Столица на Южна Македония (Macedonia Prima) през римската епоха бил Солун, който поради благоприятното си разположение до брега на морето, служел като изходен пункт на големия търговски път от Виа Егнация до Дирахион (Дурацо) на Адриатическо море. Към него водели пътища към Константинопол от север през долината на Вардар и от изток през Серес. По време на римските императори Солун постигнал голям възход. Градът се превърнал във възлов пункт на търговията между Европа и Азия. Когато гражданите на Солун – гърци и македонци, горди със своето царство, въстават срещу римляните под предводителството на Теодосий, 7000 от тях биват убити. Резултатът бил значителна загуба на политическо влияние. Градът западнал още повече, когато славяните завзели околностите му, с което движението на север и северозапад се огранинавало, а понякога напълно прекъсвало. Освен това градът много пъти бил плячкосван при набезите на славяни и сарацини. Ромеите обикновено били толкова заети с войни, че не били в състояние да защитят достатъчно надеждно такъв важен търговски център. Все пак те успели да отбият мощния щурм на българите, предвождани от цар Симеон Велики (892 – 927), и да запазят града с малка крайбрежна ивица около него. А Симеон завладял почти целия северен Балкански полуостров – от Адриатика до Черно море и от Дунав до Егейско море.

При неговия наследник цар Петьр, който водил войни с унгарци и руси, силата на ромеите укрепнала; недоволството от царя нараснало до такава степен, че западната част на царството - Македония, но без областта на Солун, се отделила като самостоятелна начело с велможата Никола (963). Десет години по-късно България попаднала под византийско робство, а в същото време в Македония възникнало ново българско царство, което под могъщата власт на мъдрия цар Самуил (980 – 1014) постигнало бърз, но краткотраен разцвет. Не само Македония, но и голяма част от Албания и Сърбия, а също и Западна България до Искър попаднали под негова власт. Прилеп, след това Преспа и накрая Охрид станали негови седалища.

Царуването на Симеон и Самуил е периодът, в който Македония напълно се българизира и то така, че и до днес българското национално самосъзнание се е запазило по-добре отколкото в самата България, където турското и гръцкото робство почти напълно го задушили. Тогава областите в Западна Албания били слабо населени с българи, но в Средна Албания, особено около Томор и териториите около Томорица и Опар, многобройните български имена на местности доказват, че някои райони тук са били по-плътно заселени с българи. През 1911 г. чух в Елбасан една песен, която децата пееха, без да разбират съдържанието й, и която очевидно е силно изопачепа българска песен, запазила се от по-стари времена, защото на шир и длъж в цялата околност няма вече нито един българин. А Спас Копчевич ни разправя небивалици, че в Елбасан живеели 20 000 криптосърби!

Тесалия също била завладяна от Самуил, но неговите походи в Елада не постигнали траен успех. През 996 г. той претърпял толкова силно поражение при р. Сперхей, че никога повече не могъл да се съвземе от него. Във лицето на византийския император Василий той имал много упорит противник, който не се успокоил докато не постигнал пълна победа над българите. През 1014 г. българската войска била напълно разбита при Кимпалонга (Къмпулунгу) на Струмица (вж. по-горе). С голяма мъка Самуил успял да спаси живота си. 15 000 пленници били ослепени и изпратени в Прилеп на царя. Когато видял нещастниците царят получил сърдечен удар. Въпреки отчаяната съпротива на болярите, Македония била поробена и през 1019 г при тържественото си влизане в Константинопол император Василий ликувал като покорител на страшните българи. Така Македония попаднала отново под властта на Византия. Само Охридската българска патриаршия се запазила като самостоятелна институция (след 1020 г.) и обхванала не само Македония, по и Епир, Тесалия, а също на север цялата, завладяиа някога от Самуил, територия чак до Белград, Сърбия, дори Дунавска България от времето на Второто българско царство, когато Търново става не само политическа, но и духовна столица. Впрочем за Охридски патриарси скоро започнали да избират само гръцки епископи, а тяхната грижа била единствено да запазят автокефалния характер на българската патриаршия. Едва в ХVIII век Охридската патриаршия станала напълно самостоятелна, след като през различни периоди от 1019 до 1767г. била зависима политически и от византийците, и от българите, от епирците, норманите, сърбите и накрая от турците.

б) Второ българско царство (Велика Влахия в Тесалия, норманите, Теодор Епирски)

В края на ХI век норманите нахлули в Македония и я опустошавали пет години наред (1081 – 1085), при което и Солун пострадал значително; но господството на гърците над македонците продължило около 200 години – от смъртта на цар Самуил до царуването на Йоаница (Калоян) през Второто българско царство.

Към края на ХII век българите се вдигнали срещу византийците, подкрепени, а може би подтикнати, от живеещите в западно-българските планини власи, които тук с течение на вековете толкова се увеличили, че, както вече споменах, част от тях се отправили на юг. Още в Х век, през 976 г., Калодрис споменава за власи в близост до Кастория. В ХII век в Тесалия възниква влашка държава, Велика Влахия, която при Йоан I (1258 – 1296) постига голям подем и в средата на ХIV век е завладяна от сърбите, заради което техният предводител Стефан Душан се назовавал Граф на Влахия (Хопф, VI 145). По-късно за власи се говори в Северна Гърция, където Акарнания и Етолия се наричат "Малка Влахия". Власи се споменават сьщо и в Евпея, Пелопонес и даже в Крит, но не и в същинска Македония. Към края на ХIV век (1379) за власи се говори в Янина – Епир, където те съжителстват с българите. Сръбският деспот Тома Прелюб Комнин ги използва срещу размирните албанци (сръбски Гласник 14 В 1862, с. 257).

През ХII век, а по-вероятно още през ХI век, власите се преселват поотделно от първоначалните си убежища южно от Дунав на север през долината на Морава в Банат, а след това към Западно Седмоградско. Тези, които останали по старите си места до края на ХII век, били толкова силни, че взели живо, ако не и водещо участие в създаването на Второто българско царство, което поради това често се наричало Българо-влашко царство. Френският хронист Робер дьо Клери, който описва поробването на Константинопол от латините, говори за цар Йоаница винаги като Йоан Влаха (глава 112, 116 и др.).

При цар Асен Дунавска България и граничещите с нея територии се освобождават от византийско робство. Столица става Търново, където се води и оживен духовен живот, чийто разцвет настъпва в ХIV век при Теодосий Търновски и неговите ученици патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и др. Приемникът на Асен Калоян (Иваница) завладява Тракия и Македония, но без Солун, завзет от епирския деспот Теодор през 1223 г. Той даже се провъзгласил за император, защото освободил царството от игото на латините. Мощта на Търново нараснала още повече, когато след победата при Клокотница край Марица през 1230 г цар Иван Асен II завладява Гърция и разширява границите на царството си дотолкова, че включва в тях не само Македония, но и Албания. Неговият предшественик Калоян бил завладял вече голяма част от Сърбия, включително Белград, който още при Първото българско царство – IХ и Х век – бил включен в границите на България. И така при царуването на Иван Асен II Второто българско царство имало приблизително територията на Първото българско царство при Симеон Велики. Трябва да отбележим впрочем, че той отстъпил солунската област, Тесалия и Епир на зет си Мануил, брат на победения Теодор, които първоначално му бил васал. При приемниците на Иван Асен II Калиман (1241 – 1246) и Михаил II Асен (1246 – 1257), които били далеч под нивото на предшественика си, българското царство бързо запада. Югоизточна Македония със Солун попада под властта на никейските гърци, а Северозападната след слаба съпротива се подчинява на епирския деспот Михаил II. Тъй като положението в България става все по-безнадеждно и недоволството на народа, изтощен от войните и страдащ от непрекъснатите набези на татарите и турците, се засилва все повече, а и родът на Асеновци вече е измрял, в продължение на десетилетия се водили вътрешни борби за трона. Тези обстоятелства довеждат накрая до разделянето на царството на четири части и страната до такава степен загубва силата си, че още в средата на ХIV век изпада в частична зависимост от турците, а през 1388 г. при султан Мурад голяма част от нея става турска провинция. През 1393 г. султан Баязид присъединява към турската империя и последната полусамостоятелна част от българската държава.

Характерът на старобългарския език в Македония, както е запазен в паметниците от времето на Първото българско царство, при цар Самуил, а след това и при Второто българско царство, е повлиян от среднобългарският, така че и съвременният македонски език е изцяло сходен на българския и образува с него единно цяло (вж. подробно в Глава III).

в) Сърбите

Тъй като през Средновековието и сьрбите държали за известен период Македония в подчинение, с изключение на областта около Солун, би трябвало да се занимаем и с тях, толкова повече че в наши дни Сърбия предявява претенции към Македония, позовавайки се на историята.

Когато славяните навлезли в Балканския полуостров, северозападните племена били разпръснати в различни краища по волята на гръцките василевси. Всяко от тези племена имало свой предводител, но те не били свързани с политически връзки помежду си, докато, както вече споменахме, североизточните славяни благодарение на българите твърде рано постигнали единно политическо държавно устройство.

Гърците, които виждали в лицето на българите най-опасния си съперник, поддържали със сърбите приятелски отношения за обща борба срещу тях.  Сблъсък между сърбите и българите, които разпростирали мощта си само на запад, неминуемо щял да настъпи рано или късно. Едва в IХ век, при хан Пресиян, сме свидетели на стълкновение, при което сърбите отблъснали българите и дори взели в плен Владимир, сина на княз Борис.

И все пак границите на българското царство били изместени значително на запад, чак до линията Белград – Призрен. При могъщото управление на цар Симеон (893 – 927) към него се присъединили голяма част от днешна Босна, Херцеговина и Черна гора, области, които и след разпадането на Великобългарското царство останали под властта на царя на Западна България Самуил. Но когато император Василий II (976 – 1025) окончателно сломил силата на българите, сръбските племена се подчинили на византийците, но не запазили предишните си приятелски отношения с тях. Напротив, тьй като вече нямало защо да се съобразяват с българите, те поставили сърбите в робска зависимост. Това сигурно е били основната причина, поради която князете на Раса (Нови пазар) успели да поемат водачеството на сръбските племена като велики жупани на Расция в поречието на Рашка, приток на р. Ибър. Тук се е зародило сръбското царство. Затова в немските исторически документи до наши дни са отбелязани като расци, а за маджарите те са "рац". В Раса възниква зависимо от охридската патриаршия епископство, което поставя основите на сръбската национална църква.

При великия жупан Стефан Неманя младата държава се разширява в борби с византийците, в които сърбите получават подкрепа от венецианците. Когато в 1196 г. великият жупан се оттегля в манастир, неговите наследници, които впрочем по времето на Второто българско царство, особено при Асен II, изпадат в зависимост от българите, успяват постепенно да се обединят.

При Стефан Урош I (1243 – 1276), и още повече при Стефан Урош II Милутин (1282 – 1321) те разширяват властта си на юг. Скопие бива отнет от византийците и превърнат в седалище на сръбските крале. Оттук Милутин извоюва Северозападна Македония от византийците, без при това да се скара с българите, с чиято династия е свързан с родствени връзки. Стефан Урош III (1321 – 1331) повежда битки с българите, нахлува във Велбъжд и в 1330 г. печели победа над тях.

Разцветът на сърбите идва обаче при неговия наследник Стефан Душан (1331 – 1355), който е смел, умен и енергичен владетел изключително щедър, особено към манастирите. Той успявал да спечели приятели и привърженици, но не се възпирал да използва насилие, лукавство и жестокост, ако считал за необходимо. Тъй като бил женен за сестрата на българския цар Йоан Александър, поддържал приятелски отношения с българите, но срещу византийците хвърлил цялата си военна мощ и завладял не само Македония, но и Тесалия (Велика Влахия) и Епир (през 1345 г. в негови ръце падат Берат и Валона). Гърците били прогонени от градовете и на тяхно място дошли сръбски чиновници и духовници. Тогава Сърбия става първата сила на Балканския полуостров, обединила в  1350 г. не само същинските сръбско-босненски области, но и значителна част от Западна България и Македония (с изключение на Солун), Албания, Епир, Тесалия и Етолия.

Но сръбският възход не продължил дълго. Още при Стефан Урош (1355 - 1371), който на 19 години става "император на сърбите и гърците", започва разпадането на държавата. Полубратът на Стефан Душан – Симеон (1356 –1370) управлява в Трикала – Тесалия и през 1366 г. става регент заедно с крал Вукашин в Македония. Когато по-късно последва сблъсък с турците и в 1371 г. сърбите претърпяват страшно поражение при Черномен на Марица Македония пада под турско робство; в 1373 г. турците превземат Прилепското княжество, а в 1385 г. и Серес, в 1391 г. ги последва Солун, който пада под властта на султан Баязид.

Така цяла Македония остава поробена от турците до 1912 г., т.е. повече от 500 години. Те я държат здраво в ръцете си, докато господството им бива разгромеио от обединените усилия на балканските народи.

г) Печенегите и куманите

Тук трябва да се споменат още два народа, които, макар че не оказали силно влияние в етнографско отношение, са играли значителна политическа роля не само северно от Дунав в днешна Румъния, но и в България, а в някои случаи влиянието им стигнало чак до Македония.

През IХ век печенегите (пацинаки при византийците) идват в Русия, след това през Бесарабия стигат до Унгария и до румънската равнина. Скоро оттук навлезли в Мизия и започнали битки с българите и византийците, довели до гибелта им. По времето на техния хан Тирах (1048 – 1053) много от тях се заселили в околностите на София и по-късно в Овче поле, Северна Македония, около Скопие. Възможно е спецификата на шопите в Софийското поле да се обясни с присъствието на печенегите. Останалата част, която със своя хан преминала в Добруджа и постигнала известен напредък, била разбита от император Алексий Комнин, който се съюзил с куманите; през 1091 г. след битките при Хиреной и Левунион на устието на Марица те претърпели такова унишожително поражение, че напълно се загубили като народност. Останки от тях избягали в Унгария. Места като Печенечка при Херкулусовите бани или такива като Бешеньо (унгарците ги наричат Бисени) напомнят  за тях. В Македония обаче, освен гореспоменатите селища, съществува и заселище в областта Меглен (Моглена), което, както съобщава Зонара (18, 23 изд. Диндорф), играе известна роля и по-късно  (сравн. също по-нататък при Меглените).

Много близки с печенегите са куманите, които византийците определяли като племена със еднакъв език. По начина им на живот също си приличали: и те били войнствен номадски народ. Византийците ги наричали узи, арабите – гхузи (сравн. тук имената на диешните хузули в Карпатите). Русите ги наричали половци (маджарите – палоци), т.е. "жълти, русокоси". Тъй като техният език ни е известен чрез Cod. cumanicus (изд. Беза Кун), знаем, че те са били тюркско-татарски народ. В ХI век дошли на северния бряг на Черно море, след това изтласкали печенегите от Молдова и Влахия и се установили по тези места в ХII и ХIII век, докато не станали жертва на монголската мощ. За присъствието им свидетелстват много имена на местности и реки в Румъния (за това вж. 26/29 Годишен доклад на Румънския институт). При унгарския крал Бела III, през 1239 г. над 40 000 кумански семейства се заселили в унгарската равнина, която поради това нарекли Кумшаг (Кумания). Немалка част достигнали обаче на Балканския полуостров, където по времето на своя разцвет играли значителна роля както при българите, така и при византийните. При двата народа срешаме владетели от кумански произход. Че са се заселили и в Царство България, доказват имена иа местности, като Куманите (Дряновско), Куманина (Луковитско) и още едно в Софийско, Кумановци (Търновско), Кумкьой т.е. Куманско село (Харманлийско).

Най-известно е обаче разположеното в Северна Македония на север от Скопие градче Куманово. Доколко разпръснато живеещите в Македония гагаузи са наследници на куманите, не може да се установи. Не е сигурно също дали изобщо гагаузите трябва да се приемат а приори като кумани, макар че е твърде вероятно останките от куманите да са се смесили с тях. Аз лично считам по-скоро за кумани истинските чанго, живеещи в Молдова и говорещи маджарски, заради подчертаио русия им тип, отколкото гагаузите, които са от различен произход (вж. деветия Годишник на Румънския институт, с. 131:  Произход на общностите).

[Previous] [Next]
[Back to Index]